Не болестта прави нашите деца невидими, а обществото
Те са измежду нас, само че рядко ги виждаме - децата, които остават невидими за обществото. Те са по едно и също време предпазени и обгрижени от своите родители, но тотално изолирани от връстниците си и техните родители. А са деца... Деца, заслужаващи освен обич, но и почит от обществото. Невидимите деца.
Понякога те не осъзнават усамотяването си, самоизолирането си като задължение. Но представяте ли си по какъв начин се усещат техните майки и татковци? Как една майка може да понесе обстоятелството, че от детето й бягат като от чумаво? Как един родител може да се помири с това, че обществото не подготвя към социализиране детето й?
Предлагаме ви описа на една майка от Варна, в който има доста тъга и доста въпроси:
" Отглеждам невидимо дете! Защо? Ще попитате вие! Защото, като са към нас, доста хора даже не го виждат или по-лошо - дърпат децата си от него! Нашите деца не са се родили невидими, само че ориста и обществото са ги надарили с това! Аз, като майка, която отглежда такова прелестно дете, виждам колосална бездна сред обществото и децата ни и като че ли става все по дълбока!
Когато родителите на здрави дечица не ги учат да одобряват нашите слънца, те остават изолирани! И единственото им занятие е да вървят на лечения, а не да играят с връстниците си, тъй като те бягат от тях като че ли са заразни и чудовищни! И не заболяването прави нашите деца невидими, а обществото, което не ги подготвя към социализиране!
Нима те не са красиви, не са почтени да прекарат деня си сред деца? Нима са по-различни от всички други деца? Еми не, не са - те са почтени тъкмо колкото всички останали и имат потребност от обич и схващане! А не от изолираност и страдание! Не ги съжалявайте, не извръщайте глави и цъкайки с устни, подмрънкващи да си казвате: Боже опази! Никой не е застрахован от нищо в този живот, знайте го! А ги приемете, тъй като те са част от нас, от вас!
И тяхната непорочност превъзхожда незнанието на гнилото ни общество! "
Понякога те не осъзнават усамотяването си, самоизолирането си като задължение. Но представяте ли си по какъв начин се усещат техните майки и татковци? Как една майка може да понесе обстоятелството, че от детето й бягат като от чумаво? Как един родител може да се помири с това, че обществото не подготвя към социализиране детето й?
Предлагаме ви описа на една майка от Варна, в който има доста тъга и доста въпроси:
" Отглеждам невидимо дете! Защо? Ще попитате вие! Защото, като са към нас, доста хора даже не го виждат или по-лошо - дърпат децата си от него! Нашите деца не са се родили невидими, само че ориста и обществото са ги надарили с това! Аз, като майка, която отглежда такова прелестно дете, виждам колосална бездна сред обществото и децата ни и като че ли става все по дълбока!
Когато родителите на здрави дечица не ги учат да одобряват нашите слънца, те остават изолирани! И единственото им занятие е да вървят на лечения, а не да играят с връстниците си, тъй като те бягат от тях като че ли са заразни и чудовищни! И не заболяването прави нашите деца невидими, а обществото, което не ги подготвя към социализиране!
Нима те не са красиви, не са почтени да прекарат деня си сред деца? Нима са по-различни от всички други деца? Еми не, не са - те са почтени тъкмо колкото всички останали и имат потребност от обич и схващане! А не от изолираност и страдание! Не ги съжалявайте, не извръщайте глави и цъкайки с устни, подмрънкващи да си казвате: Боже опази! Никой не е застрахован от нищо в този живот, знайте го! А ги приемете, тъй като те са част от нас, от вас!
И тяхната непорочност превъзхожда незнанието на гнилото ни общество! "
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ